Законна самозащита

Можем ли законно да се защитим от нападение? Кога гражданите не носят отговорност, защото са действали при неизбежна отбрана?

Въпросите винаги са били актуални. Но съвсем наболяха, след като миналия понеделник в Бургас бившият полицай Петко Лисичков застреля един от четиримата нападатели, обкръжили го на кръстовище в града.

Помолихме за коментар Антон Станков – опитен наказателен съдия, бивш правосъден министър, сега зам.-шеф на Бюрото за контрол над СРС.

По ирония на съдбата преди десетина години Станков бе съдията, който оправда бизнесмена Еди Минасян за разстрела на човек, опитал да открадне колата му. Минасян се “отърва” заради либералния режим в Наказателния кодекс, просъществувал няколко месеца.

Една от съвременните теории за гражданското общество гласи, че всеки е свободен да упражнява правата си дотолкова, доколкото не вреди на другия. Затова от мига, в който едно лице се почувства увредено, за него възниква право да защити своята правна сфера. Неизбежната отбрана е един от крайните варианти на защита.

При неизбежната отбрана винаги става дума за противоправно нападение. Тогава на гражданина се дава законовата възможност да защити своя живот, имуществото си, както и чужди интереси. Приема се, че тези действия не са общественоопасни и

не са престъпление

Например ставате свидетел на нападение на улицата – правният институт на неизбежната отбрана ви дава възможност да се намесите и да защитите нападнатия.

От 1968 г., когато е приет Наказателният кодекс (НК), до сега по въпроса е натрупана обилна съдебна практика. Дълго време институтът на неизбежната отбрана не беше “пипан”. Съществена промяна имаше през 1997 г., когато значително се разшири кръгът от хипотези, в които може да се приложи неизбежната отбрана – бяха изброени шест варианта, включително нападение над вилен имот, МПС, и т.н. Текстовете просъществуваха няколко месеца, после Конституционният съд обяви 4 от хипотезите за противоконституционни (защото “развързват ръцете” за отнемане на човешки живот). През 2006 г. законодателят създаде отделна алинея, че няма превишаване на неизбежната отбрана, когато се проникне с насилие или с взлом в жилище.

Кога има неизбежна отбрана?

За да е налице хипотезата на неизбежна отбрана, трябва да има противоправно нападение, т.е. действия, срещу които законът не предвижда друг способ за защита. В съдебната практика се посочва, че когато нападението е изразено чрез думи – да речем, с обида, способът за правна защита е завеждане на дело за обида. Т.е. законът не дава възможност на обидата да се отвърне с обида или на леката телесна повреда (включително шамар) с лека телесна повреда.

Законните действия на органите на реда, най-често служители на МВР, също в никакъв случай не могат да бъдат възприемани като противоправно нападение. Никой не бива да си прави илюзии, че законно може да опонира на полицай. Ако органът на реда е превишил правата си, той самият отговаря пред закона за това.

Друго условие е, че нападението трябва да е започнало. Или, както казва практиката, да е ясно, че то предстои и е неизбежно. Например самото изваждане на огнестрелно оръжие невинаги се възприема като започване на нападение. Но насочването на пистолета е ясен знак, че нападението предстои. Преценката трябва да е много внимателна, защото и последиците са сериозни – наранявания, дори смърт.

Законът, а и съдебната практика изискват също защитата да е адекватна на нападението. Искам дебело да подчертая, че защитата не е задължение на нападнатия. Тя е право, което всеки преценява дали да упражни. А адекватността й, грубо казано, се свежда до принципа “зъб за зъб, око за око”.

Класически пример за адекватност на защитата е, когато става ясно, че е застрашен животът или телесната цялост на гражданин. Например нападение с тояга, с нож, с пистолет и т.н. дава възможност за адекватна защита – нападнатият да отвърне така, че да застраши живота или телесната цялост на нападателя. Той също може да извади нож, пистолет и т.н.

Адекватността на защитата зависи и от броя на нападателите, от това дали са въоръжени, дали се държат координирано, като група. Трудно е всичко това адекватно да се прецени в конфликтната ситуация. И стигаме до момента, в който е възможно да бъдат превишени пределите на защитата. Тогава се носи наказателна отговорност, макар и в по-лек вариант.

Превишаването

на пределите има различни аспекти, най-общият признак е неадекватност на защитата. Например, когато на едно юмручно нападение се отговаря с огнестрелно оръжие. Но няма да е същото, ако трима излизат с юмруци срещу един, който, за да се защити, е извадил пистолет или нож – рискът за нападнатия в тази ситуация става много голям. Всеки конкретен случай се преценява отделно.

При конфликтна ситуация може да се изпадне и в състояние на афект – съвсем различна правна хипотеза. Тогава също се носи наказателна отговорност, макар и по-лека.

Трябва да се знае също, че защитата е допустима само докато има нападение, не и след като то е приключило. Класически пример е изстрел в гърба на нападателя – ясно е, че нападението е приключило, заплахата вече я няма. Тогава ще се носи наказателна отговорност.

Кой и кога преценява дали има неизбежна отбрана? След инцидент, завършил с тежки наранявания или смърт, задължително се образува наказателно производство. В рамките на разследването вече се изясняват всички технически и правни елементи на случилото се. Възможно е още на фаза разследване прокурорът да прецени, че е налице неизбежна отбрана, да не повдигне обвинение и да прекрати делото. Това е правилен подход, който трябва да се поощрява. Ако ли прокурорът прецени, че пределите на неизбежната отбрана са превишени, въпросът се решава от съда в съдебно заседание.

В заключение – българските граждани имат законното право да се защитят. Но настоятелно призовавам – не разчитайте на “правните” си познания от филмите, в които насилието е съществен елемент. Повечето касаят други държави и друг правен ред.